Страничка на Петя Дубарова

Запознайте се с...едно младо момиче, което ще си остане завинаги на 17 години, чието поетично творчество винаги е вълнувало и ще вълнува малки и големи, стари и млади и ще ги учи да обичат поезията, защото тя е ... ИСТИНАТА

 

На 25 април т.г. Петя Дубарова трябваше да навърши 48 години, но си остана на 17 – едно малко и лудо момиче, което преобърна представата за възрастта в поезията и остави след себе си истинско изкуство. Нейното самоубийство продължава да наранява с несправедливостта си, да тревожи и да предизвиква въпроси.

 

Петя Дубарова

(25.04.1962 - 04.12.1979)


IPB Image


Петя Стойкова Дубарова е родена на 25.04.1962г. в Бургас. Майка и, Мария Дубарова, е прогимназиална учителка по литература, а баща и, Стайко Добрев, е работник - майстор в един бургаски завод. Най-напред учи в училище "Иван Вазов" - Бургас, след което продължава в Английската езикова гимназия в същия град.

Поетичният й талант се изявява в най-ранните й години.Още не може да пише, когато съчинява стихове и игрословици. Първите й публикации са във вестниците "Септемврийче" и "Народна младеж", в списанията "Родна реч" и "Младеж". Нейни духовни наставници и насърчители са поетите Георги Константинов и Григор Ленков, а я открива известният бургаски поет Христо Фотев. Петя има и артистични изяви - през 1978 г. участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров - "Трампа".

От най-ранна детска възраст Петя започва да пише стихове, които допадат на връстниците й. Поезията й е изпълнена с духа на младото поколение. Петя умее да открива красотата и в най-незначителните и прозаични неща от живота, както и да изпитва радост от всичко.

Неведнъж изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си. Но независимо от ранната слава, Петя остава лоялна и добра приятелка, прилежна ученичка и палаво момиче. Самата тя се определя като "самоуверена" в едно от писмата си до нейната приятелка Елена.

В поезията й ярко блести желанието за един по-добър, по-искрен, по-всеотдаен свят, за едно неограничено, дори безгранично раздаване на доброта, щастие и усмивки. Детското и наивното се слуват в чудесен унисон със зрелостта. Начинът, по който Петя приема света я отличава така силно от всички наши поети: защото от нейната поезия искрят, дори светят с великолепен пламък ДОБРОТАТА и ИСТИНАТА.

IPB Image
Петя и Христо Фотев месец
преди смъртта и
През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности - морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната им красота. Стиховете й разкриват духовния облик на едно поколение, нежелаещо да се примири с унификацията, лицемерието и лъжата. Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с лириката си, но и с отказа да бъде съучастничка в заблудите и фалша на едно деградиращо общество.

През 1979 г. по време на училищна практика в една бирена фабрика някакъв машинен детайл се счупил. Обвинили Петя Дубарова. Дали обвинението е накарало момичето да вземе приспивателни таблетки?... Петя Дубарова се самоубива, ненавършила 17 години, на 4 декември 1979. Но поезията й продължава да стопля сърцата и душите ни, и да вдъхва така нужното на всички ни щастие.

А ето го и предсмъртното й писмо:


ИЗМАМЕНА
МЛАДОСТ
ПРОШКА
СЪН
СПОМЕН
ЗАД СТЕНИТЕ НА ГОЛЯМАТА КЪЩА
ТАЙНА




IPB Image





Източник: www.slovo.bg
ТВОРЧЕСТВО



IPB Image
След смъртта и творчеството и излиза в книгите "Аз и морето" (стихотворения) през 1980г. и второ издание през 1981г., "Поезия" (стихотворения и разкази от различни години) - през 1984г., "Лястовица" (стихотворения и разкази) - през 1987г., "Най-синьото вълшебство" (сборник) от 1988г., "Ученическа тетрадка" (стихотворения, 1990г.), "Из писмата, дневника, творчеството и" (сборник, 1991г.) и през 1996г. - "И светла, и истинна" (избрани стихотворения и импресии).


Аз и морето (1980) включва стихотворенията:

С дъжда; До утрото; Сливане; Нощ над града; Настроение; Докосва ме сънят; След сянката; Недосегната; Брезите; Есенна вечер; Да си горещ и снажен; Една солена дупка...; Лунапарк; Удавени звезди...; Морето се боричка...; Аз и морето; Лятото изтече...; Влак; Доброта; Зимна ваканция; Изгонени от час; Събота; Понеделник; Отиде си лунапарка; Там някъде...; Радост; Момчета; Посвещение; Пролет; Вестници...; Ето ме днес...



В Лястовица (1987) са публикувани още много стихотворения и разкази:

Стихотворения
Гатанка; Морето; В гората; Пиленце; Пчела; Дъжд; Неделен ден; Къщичката; Килимарка; Чакай, ветре; Морска вълна; Звездичка; Мечти; Луната; Моето петле; На село; Зимен ден; В родината; Снежинки; Лято в България; Математиката; Радостта на мама; Майчина отмяна; Утро; Конструктор; Горски свят; Последен танц; Пътешественик; Смъртта на птицата; Лястовица; Художник; Детски сън; Ален мак; Врабче; Кон; Баща ми; Моето котенце; Децата; Моят връх; Индже; Моята улица; Завист; Нощна приказка

Разкази
Спасител; Случка на улицата; История с куче; Болният лебед; Свински разказ; Вина; На Румяна; Детството-лято; Моят прозорец; На Румен; Листата-сънища!; Двете царства; Небесна приказка; Морска приказка

Източник: www.slovo.bg
КЪЩА МУЗЕЙ "ПЕТЯ ДУБАРОВА"



IPB Image
Петя Дубарова (1962-1979) е най-младата сред големите творци на България.

Появата на Дом-музей "Петя Дубарова" се оказва естествена последица от желанието на хората да се докоснат до автентичния дух на атмосферата, в която е творила поетесата. Къщата, където е живяла (на ул. "Гладстон"68 в гр.Бургас), с решение на местните ръководни органи от 1986, 1990г., с решение на Министерския съвет № 58, т.4 от 20.02.1988г. и със съгласието на нейните родители е освободена и новоизградена като Дом-музей "Петя Дубарова" (открит на 7.08.1995г.)

Понастоящем музеят е научен и културно-просветен институт за издирване, изучаване, съхраняване, документиране и популяризиране на литературното наследство и творческата личност на българската поетеса Петя Дубарова.




Адрес: Бургас, ул. Гладстон 68
Родната къща на Петя Дубарова

Телефон: 056 / 81 41 10

Работно време:
от 09:00 до 12:00
от 14:00 до 17:00

Почивни дни: събота и неделя
Елица, сестрата на Петя Дубарова



IPB Image
Елица Дубарова

Елица е сестра на Петя Дубарова - слънчевото момиче на Бургас, което остана завинаги на 17 години и което е знаело, че е "родено с мисията да бъде поетеса". През 1979 г. по време на училищна практика в една бирена фабрика някакъв машинен детайл се счупил. Обвинили Петя Дубарова. Дали обвинението е накарало момичето да вземе приспивателни таблетки?

Петя Дубарова остана една легенда със своята чиста младост, със своята нежна и толкова красива поезия. "Да съхраня това вълшебство," е мисията на 24-годишната й сестра Елица Дубарова.

Тя е уредник на къщата-музей "Петя Дубарова". Преди време крадци са отнесли семейните мебели от стаите, не са пипнали само стаята на Петя, китарата и книгите…

Двете с Петя никога не са се срещали според земните ни представи за място и време. Но Елица вярва, че Петя е жива и й помага. "Усещам я винаги край мен." Двете ( разбирам, че това сравнение е нелепо, но всеки неминуемо го прави ) са толкова различни, но и толкова близки по дух.

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла! …


(дубар означава добър)


Сега написаните от Петя с равен, още детски почерк строфи са на бяло пано, окачено на бяла стена в бялата къща-музей на улица "Гладстон" 68 в Бургас. В този дом на Мария и Стайко Дубарови, обгърнат от бръшлян и смокини, е пораснала и Елица. "Родителите ми са обикновени хора. Майка ми е била учителка по български език и литература във вечерното училище, баща ми - началник-смяна в завода за радиатори."

Двамата, вече пенсионери, отдавна са се преместили в апартамент. "Баща ми копае лозето, отглежда краставици и домати, а майка ми пази своята работа в тайна. Винаги мушва лист и писалка под одеялото, когато вляза в стаята й. Все нещо пише и чете книги, но гледа до нас да достига само крайният резултат. Засега - два романа," казва Елица.


Поезия и проза


"Не пиша поезия. Само в училище ни караха да съчиняваме стихотворения и, естествено, от мен се очакваше много." Спомня си как в трети клас задали домашно да пишат за Родината. "Ужас! Пънах се, пънах се вкъщи. Скалъпих едно хилаво стихотворенийце и го занесох в училище." Първият човек, вдигнат да прочете домашното си, била Елица. Станала, прочела стихотворението и зачакала реакциите. Толкова хубави думи казала учителката, все едно е написала шедьовър.

"И тъкмо си викам: "Бре, и аз неоценен талант!" моя съученичка зачете: "Приказка чудна ме носи,/ пее край мене светът,/ тичам с крачетата боси,/ птички над мене летят." Веднага познах стихотворението на Петя - "В родината". Чудно хубаво стихотворение. Явно, детето не е имало съзнанието, че е чуждо, че не трябва да се преписва. Но неприятното беше, че за моите бездарни стихчета се изрекоха толкова похвали, а след този детски шедьовър учителката каза само: "Добре! Седни!" Жената очевидно не знаеше кой е написал стихотворението." Елица не казала, че е Петя, но разбрала, че има хора, които "робуват на предразсъдъка - ценно е това, което е близо до ценността."

От три години, когато преполовила следването си по българска филология в пловдивския университет, не е съчинявала разказ. Въпреки че има много и публикувани, не гледа сериозно на тях. Те са подготовка за нещо, което предстои. "Знам, че в себе си нося идея. Тя зрее, но кога ще се появи наяве, не ме интересува." Времето й извън музея е погълнато от друг вид писане - подготовка на дисертация и лекции като хоноруван асистент по антична и западноевропейска литература в Бургаския свободен университет. "Моето желание е да се осъществя в университетската кариера." Не си води дневник.


Закопчаното яке и разкопчаното яке


"… страданието ми носи щастие. Как си представям страданието - неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях. Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! Аз съм виждала страданието. И как съм го пожелавала само!" Седми септември, петък, 1979 г. е датата, отбелязана над тези думи в тетрадката-дневник на Петя, която Елица ми показва. "Явно, не е можела да споделя всичко дори с най-близките си," обяснява и отгръща на друга страница, където е записано: "Мисля, че така ще си отида, без никой да ме разбере." Душата й е била затворена.

Разтворената душа е на Елица. Веднъж една жена й казала, че нейната душа си ходи с яке с вечно разкопчан цип. Разтваря ципа, показва се и виква: "Това съм аз! Вземете каквото искате от мен!" "Моят живот е споделен. Аз съм напълно открит и откровен човек", казва Елица, която е дала "обет" никога да не лъже (с риск на душата й да стане студено). И не само защото "дубар" означава "добър" и "праведен" човек, а и защото Петя не е лъжела, и заради вярата си във възмездието.

От майка си знае, че доброто и злото са бумеранг. Най-страшното е, че възмездието на злото, което е сторено, идва със закъснение не при този, който го е извършил, а при най-скъпото - децата му. Тогава възмездието е още по-голямо, защото страдат невинни.

Най-лошата сила за Елица е завистта. "Виждам къде е и й се съпротивлявам. Понякога ми е тъжно, защото много хора мислят, че дължа всичко на фамилията си. Друг път се чувствам като боец на ринга, докато изведа нещата до добър край. Но никога не заобикалям тези неща. Много ми е смешно някой като каже: "Застани над нещата." Не, аз не заставам "над нещата" и не ги оставям невидени. Заради това твърде често се налага да бъда силна жена. Помага ми, че в природата ми е заложено да бъда лидер."

Въпреки феминистичните си възгледи Елица счита, че мъжът е "важна част за физическото и психическото оцеляване на жената". Посрещнала е новото хилядолетие с нов прекрасен приятел. Запознали се на втори януари на кафе. Той е художник, агроном, занимава се с реклама. "Много е грижовен." След неколкомесечна връзка Елица смята да се омъжи за него. "Тези неща се решават понякога за един ден" Това той ли е? (На снимката, която ми показва, Елица е вдигнала на ръце някакъв млад мъж.)

О, не. Това е колега от университета. Решихме да демонстрираме кой какво може и аз показвам и физическата мощ на жените. Вдигнах го, разбира се, колко му е."
Силната жена с име на крехко дръвче сваля доспехите само в края на деня. Може би обича най-много зимата и заради дългите вечери, в които се отпуска, докато слуша мистичната музика на "Енигма" и се отдава на добрите мисли.


Морето и планината


"Петя е обожавала лятото и морето. Аз обичам зимата и планината," казва Елица. Изненадва с признанието, че въпреки кармичната си връзка, не разбира морето. "Морето се държи на дистанция спрямо мен. Не ми позволява да проникна в тайните му. Аз и не искам, защото току-виж съм се удавила заради това, че не го обичам достатъчно." Елица е човек на студеното време. Живее в стая с изключено парно. "Не мога да си представя да живея в стая с парно. Може да зъзна, да ми тракат зъбите от студ, но на мен ми е хубаво." Нощем спи на отворен прозорец. Обожава планината.

Докато смело пресича бургаския булевард на червено, сякаш пророкува, че няма да я блъсне кола, че ще живее дълго и иска да посрещне смъртта си в планината. Вярва в мисълта: "Не казвай за някого, че е щастлив, преди да си видял как е умрял" и нейната щастлива смърт би била бялата. "Имам чувство, че ще бъда вечна. Не вярвам човек да изчезва след смъртта си все едно го е нямало. При белия сън просто заспиваш и духът ти се пренася в друго измерение. Някъде отвъд." Вярва в това "отвъд" човешките очи. Да го търсят учи и децата от школата за рисувана коприна и литература, при които ходи всяка неделя.

Веднъж им дала задача да разкажат история за камъка. Едно от децата разказало как камъкът го спънал. Друго - как хвърлило камък и се счупил прозорец. На следващия път едно от децата й подарило камък, намерен на плажа. Голям, колкото детско юмруче, с форма на сърце и розово-червен цвят. Децата изтръпнали, като го видели. Разбрали, че и той има свое сърце, което тупти. "А за да доловиш това туптене, трябва да имаш сетива, с които освен видимото да виждаш и невидимото," обяснила Елица на децата.

Понякога, както казва Малкият принц, невидимите неща са най-красиви. Както красотата да слееш своя видим за човешките ни очи земен път с нечий невидим, както се случва в историята за Елица и Петя.


Източник: www.eva.bg
IPB Image

ДА СЪМ СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ
Петя Дубарова


В дланите ми каца слънцето червено -
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,
то - слънцето - със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

IPB Image


РАЗДАВАНЕ
Петя Дубарова


Клоните като безброй змийчета
черни и оголени стърчат,
удължени от безсилие дървета
искат есенните дни да преброят.

Те прозореца ми искат да погалят
- да изпият стъклената белота,
топлината му от сънищата бяла
- да им бъде светло, топло през ноща.

Как желая да съм огнено момиче
и ръцете си от огън да им дам,
и косите си да срежа. Като птиче
върху вейките да натежат от плам.

Да прегръщам клоните им почернели,
да ги сгрея, с топлина да ги горя
и от красота да ги направя бели -
своята белота да им даря.

IPB Image


БЛАГОРОДСТВО
Петя Дубарова


Един възторжен кораб рязко вряза
брадата си в спокойното море
и своя път със диря отбеляза.
Морето не поиска да го спре,
а само сбърчи се от болка сива,
изохка тихо, като че дайре
търкулна се във огнена коприва.

След кораба остана само пяна
и раната във морските гърди.
Една вълна, немирна, разлюляна,
затвори я и меките води
пльоплюкнаха във устните на плажа,
изхвърляйки и миди, и звезди,
за палавия кораб да разкажат.

Море, море, когато той със сила
разцепи те, нали те заболя?
Видях как твоята гръд се беше свила
Ти тази болка как преодоля?
А можеше със силните си пръсти
да счупиш мачтите като крила,
да блъснеш всичко в дълбините гъсти.

Аз знам, море, ти винаги прощаваш,
обидите потапяш в хладна сол
и болките червени изтърпяваш.
Следите им заравяш в пясък гол.
Сега разбирам твоето господство,
и сила, и лилава красота:
дължат се те на твойто благородство.

IPB Image


ЖЕЛАНИЕ
(На слънцето сестра)
Петя Дубарова


Слънцето златно провира ръце
в косата ми черна и мека
и носят ме бурно две боси нозе
по бялата светла пътека.

Жълтото слънце - глухарче в поле -
облякло премяна красива,
помилва ме нежно и топло зове,
разцъфнало в синята нива.

На слънцето искам да бъда сестра,
с лъчите му аз да запявам,
със него да срещам добрата зора,
със него света да огрявам.

13.9.1974

IPB Image


* * *

Островът на неразделните
Морето се боричка като коте
със слънцето, попило във вълните.
Как искам с този ритъм доживотен
то все да ме посреща, с дъх наситен.

Как искам все да бъде като мене -
не кротко като пролет или есен,
а лятото от свойте оксижени
да дава пулс на синята му песен.

Това море за мене е светиня -
развихрено, възторжено и младо
и всяка моя болка ще угасва
пред него, щом докрай я изповядам.

Петя Дубарова
Бургас, 1976


IPB Image


МОИ ЧАСОВЕ
Петя Дубарова


Една звезда - светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сиво млечно
и вятър се опита да излае.

Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за нещо на прибоя,
отиде си, остави го да чака,
разяждан сам от самотата своя.

Една луна - простряна длан от злато -
пречупва очертания в тъмите,
мътнее като посивяло лято
и глъхнат кратери в плътта и скрити.

В такива часове на радост своя
във амфора старинна се превръщам,
защото вятъра, луната-длан, прибоя
във своята дълбочина поглъщам

IPB Image


ВРЕМЕ

Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш своите мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
когато по пътеки осветени,
от блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: Младостта е изживяна,
и как ли ще признаеш ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
и нищо ново няма да намериш,
защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
ще търсиш, но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа.

IPB Image


***

Заключваха ме - счупвах всяка брава,
не чувствах как вината в мен тече!
А в сянката ми девствено лилава
се вливаше и сянка на момче.

Завръщам се! Вината ми огромна
ме стяга в своя чер невидим креп!
На дните ми от счупената стомна
изтичаше налятото от теб!

Прощаваш ли ми, мамо? Аз се връщам.
Пред теб! Неблагодарницата аз,
смутена и виновна, се превръщам
във стрък от тебе, в твой единствен час.

И ти ще видиш - никак не е късно,
свидетел ми е мъдрият Бургас.
И твойта радост, мамо ще възкръсне,
кълна ти се - виновницата аз!

1978

IPB Image


НА ЕДИН ПОЕТ
Петя Дубарова


Поете, мразя хищната ти муза,
тя все далеч от хора те зове.
Как вплитат те във мрежа от илюзии
и тайни тези твои богове!

Езичнико, разстреляй боговете,
не вярвай ти на тяхното "ела"!
Под теб земята, проста като цвете,
ти шепне нещо с тембър на пчела!

Ела при нас - трогателно несръчен,
смутен, какъвто си, такъв бъди -
тук, само тук, щастливецо измъчен,
стихът ти жив ще се роди!

18.03.1979

IPB Image


ДЕН
Петя Дубарова


Като изящна умираща лилия
тази нощ бавно топи се край мен.
Глъхне луната. Звезди, обкръжили я,
шепнат сбогуване. Плисва ме ден.

Авантюристите гларуси с крясъци
нещо споделят ми, бели от сол.
Пеят за слънце и блеснали пясъци,
бягат над моя кавак белоствол.

Този ден идва за мен като истина,
носят го гларуси в моя Бургас.
Бликат го пясъци. Думи разлистени
в него оглеждат се. Трепвам и аз,

и доверчиво в дланта му, усмихната,
като в най-чудния, приказен храм,
аз ще побързам - и светла, и истинна,
своя момичешки пулс ще му дам.

1976

IPB Image


НОЩ
Петя Дубарова


Отпускат клоните зелени длани
и близва ме спокойна синя хлад.
Излива нощ от своите герани
най-синия, най-тъмния си цвят.

И двама вятъра над мен се срещат,
сборичкват се съвсем като петли,
че чувам ги, едва ли се досещат,
жужат като разсърдени пчели.

Но не след дълго те се помиряват
и всеки скрива се в дома си тих,
предсънна песен къщите запяват
и спира недовършения стих.

Отпуска се спокойно и морето
в леглото си от пясък като в кош.
Единствено остава си небето,
разбудено над мен, и ден, и нощ.

IPB Image


ПОЕЗИЯ
Петя Дубарова


Войните кладяха под твоите боси нозе
огньове. Ти падаше в черни окопи с убити.
Над твоите голи гърди като бесни коне,
дамгосани с кръв, смърт и огън препускаха дните.

Суетни мъже те очакваха в своята нощ -
как скверно ръцете им търсеха твойта магия,
от вино преситени, с твоята женствена мощ,
те бързаха своите мръсни души да измият.

Момчета, видели знамение в някакъв сън,
решаваха мигом, че трябва да станат прочути
и тръгваха те лековерни по стръмния път
към топлата люлка на твоите майчини скути.

А после до смърт изморени, нечути от теб,
те хвърляха камък по твоята горда осанка,
открили, внизапно съзнали със ужас свиреп,
че цял живот бяха не с тебе, а в твоята сянка.

Прости ми, Поезийо! Малка, загубила глас,
в нозете ти царствено тихо сега коленича
и чакаща жеста ти, искаща, може би аз
на всички онези, на всички онези приличам...

Да, ние ще следваме твоя величествен ход.
През много кресливи тълпи ще минаваш спокойна.
С човешкия ритъм на твоя безсмъртен живот
ще бият сърцата на много, за теб недостойни.

Но силен, как силен е този магиен замах,
със който отреждаш ни своята светла стихия.
Как рухват пред тебе лъжата, човешкия страх.
И нищо, че в святата тайна на свойта магия

заклела си някого, тайно от всичките нас.
Пак черпим от твоята сила безмерно щастливи,
защото си жива не в някой и нечие аз.
Ти в цялата същност на нашето време си жива.

1978

IPB Image


УБИЙСТВО
Петя Дубарова


Едно пристанище изплю мазут.
Нахално сви очи и се захили.
Премина през морето тръпка студ,
закашля то, изопна сини жили.

Една вълна - красива и добра,
отровена полегна върху кея
и тъжни чайки с чайкови пера
закичиха и гроба и, и нея.

Морето не заспа до сутринта.
За мъртвата си рожба дълго плака...
Затвори във сърцето си скръбта
и утрото замислено дочака.

След туй дойдоха хората, и те
поискаха морето да им пее.
Поискаха гирлянди да плете
от бялата си пяна, да се смее.

Да бъде като пълна чаша с ром,
разпенена, но синя, силно синя,
да бъде пак красив и светъл дом
на слънце, на живот и на богини.

Но то мълчеше в сива светлина
и пареше му раната горчива -
красивата загинала вълна.
Отровата не спря да се разлива...

И чувстваше се как загива то
със рибите, с отровени делфини,
с хрилете им треперещи като
вибриране на водорасли фини.

И някой ден навъсен, студ суров
пристанището сиво ще облъхне,
под черна пяна като под покров
в нозете му морето ще издъхне.

IPB Image


ИЗПОВЕД
(след родителската среща)
Петя Дубарова


Защо? От мен ли пак ти се оплака.
Но как? Та аз не пея вече в час.
Дори звънеца трепетно не чакам -
мълча и слушам. Мамо, вярват, аз

през този срок съвсем не се разсмивам
във час, когато другите мълчат.
Не съм необуздана, бурна, дива
дори и в събота. Но някой път

така ми се приисква да избягам
от всички тези думи и числа
и вятър на гърба ми длан да слага,
да тичам с автобусни колела.

Тогава аз забравям за урока
и моите разтворени очи
се пълнят мигом с хиляди посоки...
Класът урока слуша и мълчи.

В такива часове аз тихо бликам
най-искрените свои стихове,
но чуя ли, че името ми викът,
ги скривам като малки грехове

в очите си. Как хубаво, горещо
е с тяхната червена светлина!
Но днеска - след родителската среща,
те всички се превръщат във вина.

IPB Image


ПОЕТЕ, МНОГОГЪРБ КАТО КАМИЛА...
На Христо Фотев


Поете, многогърб като камила,
пустинята от хора премини,
товара си безценен с няма сила
спаси и непокътнат съхрани,
че рухнеш ли от жажда и умора
сред пътя, няма кой да ти прости,
поклон човекът няма да ти стори
от слабост, от жестокост ли? Но ти
товара си спасил, достигаш почва.
Спасен си, мъченико Дон Кихот!
Едва сега, обреченико, почва
той - истинския твой живот!

IPB Image


МОРЕТО II
Петя Дубарова


Морето с морска обич е раздало
на много песъчинки кротка нежност,
на много водорасли цвят е дало
от синьото на своята безбрежност.

И в пристъп на любов е сътворило
седефа във разтворената мида,
във своите подводния измило
следи и от тъга, и от обида.
О, как ли е успяло да направи
то всяка риба с нещо по-различна
и с дланите си синкаво лилави
да сее радост в своята безграничност.
И аз стоя, изопната и няма,
на пясъка, самичка под небето,
и чувствам се и горда, и голяма,
и силна, и добра като морето.

IPB Image


О, В КЪЩИ ЩЕ СЕ ВЪРНА...
Петя Дубарова


О, в къщи ще се върна чак на утрото
безкрайно уморена, но усмихната,
получила най-ценния подарък.
Аз своето присъствие на рибите,
делфините и мидите, и птиците
раздавам за една-едничка вечер,
а те ще ме дарят със своето - ЗАВИНАГИ.

IPB Image


ЕЛА СЕГА
Петя Дубарова


Нагази голо лятото в морето.
Изхвърли всички мъртви водорасли.
Разстла нов пясък в дъното, където
седефите като деца са расли.
Изопна фарът мъжкото си тяло
и някакво желание се пукна
в окото му от блясък натежало...
.........
С внезапен скок към дъното се мятам.
Гребат вода ръцете ми изкусни.
И сякаш дишам под водата
с амфибийни гърди, с делфински устни.
Под мен зелени кръгове светлеят,
но пулса ми нагоре се катери.
Пристанища в минор сиренно пеят.
От техните разтворени артерии
тече мазут, изтича смърт в морето.
Плачи ти, лято - бъдещо сираче!
Ела сега, спасителю поете,
не с лист и молив, не за да заплачем!
(Как лесно е да плачеш върху листа!)
Побързай, братко! Да заключим нека
отровата и силата нечиста,
която е обхванала човека!...

IPB Image


ДА БЪДЕ ЗИМАТА
Петя Дубарова


Снегът е бял като възглавница,
и чист, и светъл е като невинност,
луната като жълта раница,
звездите - чаша бяло вино.

Аз искам с виното им ледено
за първи път да се опаря,
луната още недогледала
на своя гръб да натоваря.

Аз искам огъня на устните
в снега нестоплян да удавя,
кристалите от твърдост вкусните,
под зъбите си да поставя.

Аз искам да изтръпна цялата -
на зимата да заприличам.
Да бъда зимата. Ала сърцето ми
да си остане на момиче.

IPB Image


ТАЙНА
Петя Дубарова


И облак сивкав като миша дупка
пак погледа ми приютява тихо,
от мойта длан - разчупена черупка -
изтича въздух снежнобял и стихов.
Във чашите на моите зеници
се плисва нещо чуждо, непознато
и сиви, като мене тъжни птици,
пробождат ме с върха на свойто ято.
Но моят стих, от зима неизпръхнал,
ще метне на гърба ми свойто лято
и аз стихотворение ще стана,
от никого нечуто, неизпято.
Тогава ще се вмъкна във пиеса
на някоя от сцените, сияйна,
ще бъда най-безавторна, щастлива,
ще бъда просто малка тайна.

IPB Image


НА ПЕТНАДЕСЕТГОДИШНИТЕ
Петя Дубарова


Аз съм гъвкава, млада, петнайсетгодишна,
аз съм толкова млада за пръв път до днес,
несравнима съм с цвят на напъпила вишна.
Нямам плахост и кротост, и сладък финес.

Нося тъмния чар на червена лъвица,
цяла в пищния хаос на джунгли и дни,
а съм всъщност и морска, и в мойте зеници
властно вдига морето зелени стени.

Нося синята кръв на жена индианка,
с бясна сила в мен ври Оцеолова власт.
Вижте, вижте сърцето на моята сянка -
многосърца, стоцветна, различна съм аз,

а съм само една - и за пръв път съм млада,
като грабната в миг от дървото сълза,
като пламък, изригнал от девствена клада,
като лумнала бързо нагоре лоза.

Ще раста, ще натрупам във себе си дните
и живота във трудния негов синтез,
ала своята сила петнайсетгодишна
ще запазя такава, каквато е днес.

IPB Image


***
На баща ми

Невинна като детско своеволие,
аз връщам се от своето далече.
Едно червено кръшно главоболие
залива мойта топла синя вечер.

То кара ме чемширена, бръшлянена
да падна във нозете на стиха ми.
Приемат ме желана, но неканена
извивките на живите му гами.

И чувствам ли се сам-сама и ничия,
подмамена от мимолетна слава,
ранена от студени безразличия,
той властно, мълчаливо ме спасява.

Сърцето ми задърпва свойте корени,
изострят се и скулите ми меки,
със крачки, от умора необорени,
аз тръгвам по брадясали пътеки.

По гъвкавите релси на ръцете ми
той пуска свойте влакове червени,
а някъде на топло зад очите ми
узряват като гроздове вселени.

Вземете ги! Побързайте! Как хубаво
е с моите загадъчни вселени.
Изпийте със очите си вселените,
родени от стиха ми и от мене!

Защото като кръшно главоболие
минава мойта топла синя вечер.
Невинна, като детско своеволие,
аз тръгвам пак към своето далече!

IPB Image


***

Тъмни улици мрачно снагите си вият
и се сплитат на възел - замръзнал площад.
Цяла нощ ветрове настървено се бият
върху синята плът на студения град.

Боси стълбове, голи чешми осълзени,
побеснели от болка и ужас липи.
А далече, зад хиляди златни недели
ляга лятото в нечии длани да спи.

А далече, зад съботи нежнолилави
блика пак лунапарк топлодъхав неон.
И дървета край него, зелени и здрави,
стягат своя вълшебен, усмихнат кордон.

И на трите сезона студеното рамо
ще разбия с ръце на парчета от лед.
Аз не ще се оставя на времето само
да ме носи през дни, ту назад, ту напред.

Ще попадам в червено море от контролни
и сама ще достигам най-светлия бряг,
и със длани от студ зачервени и болни
ще рисувам аз лято в ронливия сняг.

И запазила свойта момичешка вяра,
ще достигна на лятото синята жар -
там, където ме чака добър като гара
моят малък неонов добър лунапарк.


IPB Image
Flippy
Лятото изтече като пееща вода...

Лятото изтече като пееща вода.
Тежко ми е - колко много, много пих от нея.
Бели стъпки, нежни като котешка следа,
още за червената му песен пеят.

Мислите ми тръгнаха след него по света.
Може би не ще успея вече да ги върна.
В дланите ми плаче невидяна есента,
моли ме поне веднъж да я прегърна.

Но не мога - аз на лятото обрекла се веднъж
ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна.
То ще дойде пак с коси от топъл дъжд,
пак дъхът му цветен ще ме парне.

Заключваха ме

Заключваха ме - счупвах всяка брава,
не чувствах как вината в мен тече!
А в сянката ми девствено лилава
се вливаше и сянка на момче.

Завръщам се! Вината ми огромна
ме стяга в своя чер невидим креп!
На дните ми от счупената стомна
изтичаше налятото от теб!

Прощаваш ли ми, мамо? Аз се връщам.
Пред теб! Неблагодарницата аз,
смутена и виновна, се превръщам
във стрък от тебе, в твой единствен час.

И ти ще видиш - никак не е късно,
свидетел ми е мъдрият Бургас.
И твойта радост, мамо ще възкръсне,
кълна ти се - виновницата аз!


 

Search site

107 ОУ " Хан Крум" Всички права запазене

Powered by Webnode