Още нещо за слон - "Окованият слон"  -  разказ от Хорхе Букай

- Не мога – казах му. - Не мога!
- Сигурен ли си? - попита ме той.

- Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.
Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:
- Нека ти разкажа...
И без да чака отговор, започна да разказва:



Когато бях малък, бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото ми животно. А и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си.

Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига. А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиментра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга. Тук явно има някаква закадка. Какво го спира тогава? Защо не бяга?

Когато бях на шест–седем години още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран. Тогава зададох съвсем ясно въпроса:

- Щом е дресиран, защо го оковават?

Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещнех други хора, които си бяха задавали този въпрос. А преди години разбрах, че за щастие се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора:

Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък!

Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него. 

Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело. На следващия и на по-следващия също... Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.

Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може. Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги. Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен. Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си...

~ . ~ . ~

–Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата. Живеем с мисълта, че “не можем” да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели. Така ставаме като слона и си набиваме в главата:
"Не мога, не мога и никога няма да мога..."

Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили. И за това никога повече не се опитваме да се освободим от кола. Понякога, като усетим оковите и веригите да задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим:
“Не мога и никога няма да мога..."

Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:

- Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува. А единствения начин да разбереш, дали можеш да постигнеш нещо, е като опиташ пак, влагайки цялата си душа. Цялата си душа!